Смешни разлики между жените и мъжете

 Брак

- Жената се омъжва за мъж като очаква той да се промени с годините, но той така и не го прави.
- Мъжът се жени за жена като очаква с годините тя да не се промени, но тя го прави.

Тревоги за бъдещето
- Една жена се тревожи за бъдещето, докато не си намери съпруг.
- Един мъж въобще не се тревожи за бъдещето си, поне докато не си намери съпруга.

Успех
- Успешният мъж е този, който изкарва повече, отколкото жена му може да похарчи.
- Успялата жена е тази, която може да си намери такъв мъж.

Относно децата
- Жената знае всичко за децата си - кога имат час при зъболекаря, какви са оценките им в училище, кога имат концерт или мач и т.н.
- Мъжът е информиран за това, че в къщата живеят още някакви нисички хора, за които обаче не знае много.

Нещата, които се помнят
- Жененият мъж не помни своите грешки. Няма смисъл от това двама души да помнят едно и също нещо.

Прякори
- Ако Ели, Петя и Мария излизат на обяд, те ще се наричат една друга Ели, Петя, Мария или в краен случай Мило, Миличка и от сорта.
- Ако Петър, Александър и Костадин излизат на обяд, ще се чуват имена като "идиот", "нещастник", "дебел" и много други подобни, но много по-нецензурни наименования.

Когато сметката дойде
- Когато сметката дойде, Петър, Александър и Костадин изваждат по 10 лв . всеки, дори общата сметка да е 25 лв . и не търсят ресто.
- Когато сметката на Ели, Петя и Мария дойде, настават едни сметки, едни калкулации...

Относно парите
- Един мъж би си купил нещо, което струва 5 лв ., всъщност струва 3лв ., но му трябва.
- Една жена би си купила нещо, което е намалено на 3 лв ., а реалната му цена е 5 лв ., но пък всъщност не ѝ трябва.

В банята
- В мъжката баня има приблизително 6-7 неща - четка за зъби, паста за зъби, шампоан, самобръсначка, пяна за бръснене (може и без нея), сапун, хавлия и евентуално гребен.
- В дамската баня могат да бъдат открити около 300 различни и уникални предмета, от които средностатистическият мъж разпознава около 20.

Споровете
- Във всеки един спор жената има последната дума.
- В спор мъжът, ако е мъж на място, може и да има последните две думи - "Да, скъпа".

Животът е тук и сега

"След време разбираш, че да бъдеш с някой поради това, че ти предлага хубаво бъдеще означава, че рано или късно ще искаш да се върнеш към своето минало. С времето разбираш, че само, който може да те обича с недостатъците ти, без да се опитва да те променя, може да те дари с цялото щастие, за което мечтаеш. След време си даваш сметка, че да се ожениш само, за да не останеш по-назад е сигурен признак, че бракът ти ще е един провал. След време ще си даваш сметка, че да си до някой само, за да не се чувстваш самотен, накрая неизбежно ще те накара да искаш да не го виждаш повече. С времето разбираш, че истинските приятели се броят на пръсти, а който не се бори за тях рано или късно ще се окаже заобиколен от фалшиви приятелства.
С течение на времето си даваш сметка, че всъщност най-хубаво е било не бъдещето, а моментът, в който си се намирал! Точно този неповторим миг! С течение на времето също научаваш, че животът е тук и сега и че е без значение колко планове имаш – не съществува нито утре, нито вчера…" 

Хорхе Луис Борхес

Безкрайно искрена изповед - поука

"Научих,
че не можеш да накараш някого да те обича. Всичко, което можеш да направиш, е да бъдеш някой, който да може да бъде обичан. Останалото зависи от другите.
Научих,
че колкото и да те е грижа за хората, не е задължително те да ти отвръщат със същото.
Научих,
че са необходими години, за да се изгради доверие, и секунди, за да бъде то разрушено.
Научих,
че колкото и добър да ти е един приятел, той ще те наранява от време на време и ти трябва да му прощаваш.
Научих,
че не е важно какво имаш в живота, а кого.
Научих,
че никога не трябва да обезсмисляш извинението с оправдание.
Научих,
че чарът работи за около 15 минути. След това е необходимо и знание.
Научих,
че не трябва да сравняваш собствените си най-добри качества с най-добрите качества на останалите.
Научих,
че едно необмислено действие може да ти докара главоболие за цял живот.
Научих,
че ми отнема много дълго време, за да стана човекът, който искам да бъда.
Научих,
че винаги, когато тръгваш на път, трябва да кажеш мили думи на близките си. Може да е последният път, когато ги виждаш.
Научих,
че можеш да продължиш дълго, след като си помислил, че повече не можеш.
Научих,
че винаги сме отговорни за това, което правим, независимо дали ни харесва.
Научих,
че или ти контролираш поведението си, или то теб.
Научих,
че колкото и гореща да е една връзка в началото, страстта винаги избледнява и е добре да има какво да я замести.
Научих,
че героите са хора, които правят това, което трябва да се направи, независимо от последствията.
Научих,
че парите са лош начин да трупаш точки пред другите.
Научих,
че с най-добрия ми приятел може да правим нещо или да не правим нищо, и винаги да си прекарваме страхотно.
Научих,
че хората, които те ритат, докато си на земята, могат да бъдат тези, които ще ти помогнат да се изправиш.
Научих,
че когато съм ядосан, имам правото да се гневя, но не и правото да бъда жесток.
Научих,
че истинското приятелство ще продължава да се развива, независимо от разстоянието. Същото се отнася и за любовта.
Научих,
че само защото някой не те обича по начина, по който искаш да те обича, не означава, че не те обича с цялото си сърце.
Научих,
че зрелостта има повече общо с преживяванията на един човек, отколкото с неговата възраст.
Научих,
че никога не трябва да осъждаш мечтите на едно дете. Няма нищо по-унизително, и ще бъде трагедия, ако детето ти повярва.
Научих,
че семейството ти няма да бъде винаги до теб. Може да изглежда странно, но хората, с които нямаш роднинска връзка, могат да се грижат за теб и да те научат на доверие. Семействата не са биологични.
Научих,
че не е важно другите да ти прощават. Важното е да си прощаваш сам.
Научих,
че колкото и разбито да е сърцето ти, светът няма да спре да се върти заради неговата скръб.
Научих,
че средата и обстоятелствата ни правят това, което сме, но ние самите сме отговорни за това, което ще бъдем.
Научих,
че богат човек не е този, който има много, а който се нуждае от малко.
Научих,
че само защото двама човека спорят, не означава, че не се обичат. И обратното.
Научих,
че няма нужда да променяме приятелите си, ако осъзнаем, че приятелите се променят.
Научих,
че не трябва да гориш от нетърпение да разкриеш някоя тайна. Тя може да промени живота ти завинаги.
Научих,
че двама човека могат да гледат едно и също нещо, но да виждат различни неща.
Научих,
че колкото и да пазиш децата си, те все някога ще се наранят (ще бъдат наранени) и ти ще страдаш с тях.
Научих,
че дори когато си мислиш, че няма какво повече да предложиш, винаги има какво да дадеш на приятел в нужда.
Научих,
че препоръките на стената не те правят добър човек.
Научих,
че хората, на които държиш най-много в живота, ти биват отнети първи.
Научих,
че е много трудно да определиш къде е границата между това да бъдеш мил, да не нараняваш чувствата на хората, и все пак да отстояваш своята собствена позиция.
Научих,
че хората ще забравят какво си казал и какво си направил, но никога няма да забравят начина, по който си ги накарал да се чувстват."

Съдебната палата бе препълнена...

 

"Съдебната зала бе препълнена. Двойка в преклонна възраст се развеждаха него ден. Присъстващите гледаха с интерес към двойката, като от време на време се повдигаха на пръсти, за да ги видят. Възрастният мъж гледаше със срамежливо напрегнати очи. Възрастната жена, може би от старост, може би от вълнение се стремеше да контролира треперещите си ръце, като от време на време поглеждаше гневно прегънатия старец, седнал до нея...

- Хайде, разкажете моля. - започна съдията. - Защо искате развод?

Възрастната жена, обърна поглед към съдията.

Пое дълбок въздух:

- Стига вече. - каза с пресъхнало гърло.

Преглътна. След няколко безуспешни опита да пречисти гърлото си, продължи:

- Този мъж от 50 години ми трови живота. - каза, сочейки с пръст стареца до нея, без да го поглежда.

Залата бе потънала в мълчание.

Паузата, сторила са на всички като цяла вечност, бе пробита от светкавицата на журналист от местен вестник.

Последваха още няколко светкавици.

Кой знае какво заглавие щяха да поставят.

Делото бе интересно за тях. Седнаха на местата си, извадиха си тефтерчета, готови да си водят записки. След делото, щяха да имат възможност да зададат и въпроси.

Жената, в желанието си да отбегне погледа на мъжа си, обърна гръб към него. Облизвайки сълзата, стекла се до устната й, успя да навлажни пресъхналите си устни:

- Имахме си цвете... което аз много обичах! - отново посочи мъжа до нея. - Той не знае... беше преди 50 години... Бях си отделила от луковиците, които ми бе дал тогава. Деца не ни даде бог. Цветето което отгледах, го считах за мое дете. Милвах го, обичах го... След известно време, цвететo нещо повехна. Уплаших се да не пресъхне. Обещах си, всяка вечер, да стана и да го поливам. Бяха ми казали, че ще му се отрази добре. В продължение на 50 години, непрекъснато го правех. Този мъж, ни една вечер не стана, да го полее! Поне миналата вечер да бе станал, пак щях да му простя! Премаляла бях... проспала съм се.

Жената се умори. С последни сили, успя да добави:

- С такъв човек прекарах 50 години.. Живот, мечти, всичко каквото имах му дадох, но нищо не получих. Поне един път не свърши някоя от моите работи. Ето защо мисля, че без него ще съм по-добре. Няма да ми липсва.

Съдията се обърна към мъжа:

Имате ли нещо да кажете, господине?

Възрастния човек никога не бе говорил със съдия. Срамуваше се. Стана, подпря се на бастуна си, поогледа присъстващите:

- Военната ми служба в голямата си част, бе като градинар в генералния щаб на армията. Имаше най различни, разкошни цветя. Цветето за което говори, което аз бях й дал, го срещнах именно в тази градина. Там я срещнах и нея, в него град се запознахме, там живееше. Много я обичах, често й пращах букетчета. Няколко години след брака ни...започнаха някакви болки по врата й. Доктора бе казал, че не бива да спи дълго или да стои неподвижна дълго време. - Всяка вечер, поне един път да стане и да се поразкърше. -ми бе препоръчал. Възрастния мъж погледна с очи пълни с тъгa и обич жената, която стоеше с гръб към него.

- Жена ми не послуша доктора. Мен също. Обичаше съня.

Очите му блеснаха хитро. По устните му, премина бегла усмивка.

- Тъкмо по това време, цветето бе повяхнало. Казах й: - Ако го поливаш всяка вечер, ще се оправи.

Обещах й. Всяка вечер я събуждах. Гледах отдалече, как любимата ми поливаше цветето, което имаше за свое дете. За момент се спря и я погледна така, както я гледаше в ония нощи:

- Всяка вечер, цветето сякаш бях аз.

Цялата зала бе съсредоточена в стареца. Мъжът, събра сили, остави бастуна и се изправи.

- Всяка вечер, след като тя си легне, аз ставах.

С обяснителен тон продължи:

- Това цвете, вечер влага не понася, господин съдия. Затова, бе нужно, след като тя заспи, аз да стана и да изпразня саксията, полята от нея.

Премести тежестта на тялото си върху другия крак.

- Ех, старост. Нея вечер... и аз съм се проспал.

- Обвини ме... Не можах да й разкажа, съгласих се."

На път за никъде

Момичето извади телефон
и много дълго си говори с някой.
Звучеше влюбено. И толкова само...
И бавничко вървеше в тъмнината.
По стъпките й светваха звезди,
а тя едва ли знаеше, че го умее.
Говореше със някой, без дори
да подозира как след нея
по хорските настръхнали лица
се връщат плахо няколко усмивки
и как Луната слиза над света,
защото иска да остане близко
до тихата й, жълта топлина,
с която казва колко го обича,
до късчето изгряваща дъга,
която свети във това момиче.
А то вървеше толкова само,
макар, че си говореше със някой.

И после никой не разбра, защо
Луната се обърна и заплака...

Писмото от сляпата майка

"Майка му беше полусляпа. Ненавиждаше я! Създаваше му толкова много затруднения и неприятности...
За да изхранва семейството, тя работеше като готвачка в училищния стол. Когато беше в началното училище, съучениците му започна да му се подиграват:
- Хей, твоята майка има само едно око!
Идеше му да потъне в земята от срам!

Още същия ден й каза:
- Ако имаш намерение да ме правиш само за смях, защо по-добре не умреш?!
След години, той се възползва от възможността да замине в Сингапур да следва. След това се ожени. Построи си собствен дом. Родиха му се деца. Беше щастлив от живота си и доволен от комфорта, който имаше.
И тогава, майка му дойде да го посети у дома. Не бяха се виждали от години. Тя не познаваше внуците си – никога не ги беше виждала. И когато тя застана на вратата, те започнаха да й се присмиват. А той й се развика:
- Как смееш да идваш в дома ми и да плашиш децата ми?! Върви си! Махай се от тук! Веднага!!!
- Съжалявам! Вероятно съм дошла на грешен адрес... - отвърна майка му съвсем тихо. След което си тръгна и повече не дойде.
Един ден, воден от чисто любопитство, отиде до родната си къща. Съседите му казаха, че майка му е починала. Не пророни, дори една сълза... Предадоха му писмо, оставено от нея за него, което тя е искала да получи:
"Скъпи синко,
Мисля за теб през цялото време.
Съжалявам, че дойдох в дома ти и изплаших децата ти.
Съжалявам, че непрекъснато те огорчавах, докато ти растеше.
Знаеш ли..., когато беше съвсем малко детенце, ти претърпя инцидент и загуби окото си. Като твоя майка, не издържах да те гледам как се мъчиш само с едно око. Затова ти дарих моето. Бях толкова горда и щастлива, че синът ми ще може да вижда целият този свят - вместо мен, заедно с мен, с моето око...
Бог да те благослови, синко!
С цялата ми любов,
твоята майка...""

Куфар

Животът побира във куфар,
безмълвно, парче по парче,
застава на прага, замислена
за всичко, което той взе.

Той беше за нея единствен,
със рицарска смелост,
със смях на момче,
със страст на пожар,
с очи на дете.

За него не беше единствена,
във нея той лесно видя
безгрижие, обич и искреност,
които превърна в тъга.

Животът побрала във куфар,
безмълвно,парче по парче,
застава на прага замислена
след всичко, което той взе.

За нея той беше наистина,
но повече няма да е.
От него успя да запази
парченце от свойто сърце!

Мила Владимирова