и много дълго си говори с някой.
Звучеше влюбено. И толкова само...
И бавничко вървеше в тъмнината.
По стъпките й светваха звезди,
а тя едва ли знаеше, че го умее.
Говореше със някой, без дори
да подозира как след нея
по хорските настръхнали лица
се връщат плахо няколко усмивки
и как Луната слиза над света,
защото иска да остане близко
до тихата й, жълта топлина,
с която казва колко го обича,
до късчето изгряваща дъга,
която свети във това момиче.
А то вървеше толкова само,
макар, че си говореше със някой.
И после никой не разбра, защо
Луната се обърна и заплака...
Няма коментари:
Публикуване на коментар