В най-тихото ти

Мълчи! Нощта е много тънка
и спуска върху мен лилав воал.
Ръцете й ме карат да настръхвам.
... А, ти мълчи! Аз само ще шептя.

Задъхана ли съм? Защото е студено...
Но думите ми парят в теб. Нали?
Не се протягай. Няма да ме вземеш.
Не казвай нищо! Моля те. Мълчи.
На фона на луната аз съм сянка.
Във мислите ти врязан силует.
Жена съм, мили. И съм обещание.
Но ти не ме докосвай със ръце.
Чертай ме само с дъх. Безкрайно бавно.
Очите ми са черни езера.
Когато в тях до дъно си пропаднал,
едва тогава, мили ще се дам.
Едва тогава, тиха и покорна,
ще съблека лилавия воал.
Във пълнолунието ще нагазя гола
и повече от всякога ще съм жена.
Сега не казвай нищо. Аз ще шепна.
Рисувай своя сън със дъх по мен.
Да ти призная ли? Умирам за ръцете ти!
Но не сега, любими ... Още не...